Винаги, когато попадна на отличен с няколко награди роман, след чийто прочит оставам емоционално незадоволена, изпадам в съмнения относно чувствителността си. После си припомням, че след всяко гледане на „Гатака” събирам от масата мокри, сополиви кърпички и, следователно, не е възможно причината да зяпам с овчи поглед корицата да е собствената ми закоравялост. Следва повторно отгръщане на страниците, за да видя дали пък няма нещо в романа, което да съм пропуснала, нещо, което да компенсира липсата на емоции и да обясни наградите. Започвам да му правя анализ – герои, свят, идеи, фабула, стил. Най-често се питам дали след месец ще успея безпроблемно да възстановя поне един ярък образ от романа – дали ще е описание на гето, конкретна случка или определено чувство е без значение. Обикновено намирам поне една характерна за книгата особеност, която остава в паметта ми. В случая с The Yiddish Policemen’s Union, уви, това ще е протяжността на действието.
Майкъл Шайбън е нова звезда на американската литературна сцена. Носител на наградата „Пулицър” за биографичната книга The Amazing Adventures of Kavalier & Clay, тази година, благодарение на The Yiddish Policemen’s Union, отнесе и три от най-значимите награди във фантастичния жанр – „Небюла”, „Локус” и „Хюго”. Ето и причината да се насоча към романа – все пак, доста обещаващо звучи това, че е бил на първо място в класацията на New York Times няколко седмици подред, а и че читатели и критици оценяват книгата като най-добрата за годината в жанра.
Е, може би трябваше да пропусна. Преди всичко романът трудно може да бъде определен като фантастика. В интервю за сп. „Локус” авторът твърди, че книгата е била замислена като комбинация от криминале и алтернативна история, а за ключов трети елемент е избрал „въпросът за евреите”. За себе си мога да кажа, че елементите на алтернативността бяха изнесени някъде на заден фон и определено недостатъчно очертани, за да се нарече романът алтернативна история.
Действието се развива в наши дни. Независимата държава Израел не е била създавана след Втората световна война, а голяма част от европейските евреи са се преместили в Аляска, за да избегнат Холокоста. Колонията тръпне в очакване на промените, които ще настъпят след оттеглянето на САЩ от тази територия, за да бъде възстановена пълноправната собственост на местните индиански племена. Едни попълват и подават документи, за да могат да останат, а други се подготвят за пътуването към други колонии – в САЩ при роднини или в обещания град Йерусалим, където е съсредоточена една от по-фундаменталистки настроените секти.
Не и ченгето Ландсман. За него бъдеще няма, а настоящето е съсредоточено в разрешаването на поредния случай на убийство, докопването до следващата бутилка и вечното ровене в собствените му спомени и съмнения. Завръзката на сюжета започва с намирането на труп в хотела, където живее Ландсман. Проблемен се оказва факта, че случаят е официално приключен като „самоубийство от свръхдоза”, и че мъртвият мъж е единствения син на равина, наставник на голяма местна секта. Колкото повече Ландсман задълбава в случая, толкова повече хора се опитват да го спрат.
Макар романът да притежава всички необходими елементи за заплитането на интересно криминале (сещате се – очукано от живота ченге, лошковци от различни групировки, дори привлекателна мадама), за съжаление не е успешно такова. Просто онова, което предполага криминалето – загадка, търсене на доказателства, екшън и разрешение на загадката – е удавено в ужасяваща описателност. С богатия си и изразителен език Шайбън умело описва както героите, така и обстановката. Но за мое съжаление се спира на всякакви странични детайли, епизодични герои и несъществени за развитието на действието елементи от живота на колонията. Развитието на сюжета е затлачено във философски размисли относно това, дали има Бог, дали Израилевия род е помазан с благословия или проклятие, дали потенциалният месия – онзи, който се ражда веднъж на поколение, отхвърленият от обществото праведник – ще спаси някога човечеството. Същевременно алтернативната история почти не присъства – тя е изнесена в няколко кратки изречения, пръснати тук-там из повествованието, колкото да се намекне на читателя, че има някакъв свят извън колонията.
Ако търсите добре написано четиво, в което да се вглъбите и което да ви накара да се замислите за вярата в божественото, вероятно това е вашата книга. Ако търсите добро криминале или алтернативна история, то The Yiddish Policemen’s Union не е точно за вас. Романът в никой случай не е слаб, но четиристотин страници мирова скръб и отчаяние от еврейската диаспора без почти никакъв сюжет успяха да ме изкарат от кожата ми. И да ме накарат да се зачудя, действително ли Шайбън е заслужил наградите си във фантастичния жанр, или просто наблюдаваме поредната проява на политкоректност?
Първоначална публикация в Starlighter.info: http://www.starlighter.info/br_18_2008/sf3.html
Лоис Макмастър Бюджолд отдавна си е спечелила място в сърцата на феновете на фантастиката и фентъзито. Поредицата й за Майлс, поне за мен, представлява една от най-лесно смилаемите фантастики, които съм чела. Тя представлява поредица от увлекателни истории, пълни със симпатични и запомнящи се герои, като всяка е достатъчно завършена, така че читателят да е щастлив след края на историята, без да се чувства обсебен от идеята да си купи продължението. Поредицата за Шалион също намери своя публика, а вторият роман дори донесе на авторката наградата „Хюго” за 2004 г.
От няколко години насам пълнометражните детски филми са направени така, че да задържат интереса както на децата, така и на придружаващите ги родители. Сякаш една благословена сутрин сценаристите на Холивуд са се събудили и дружно са се попитали: „ОК, след като така или иначе киснат по час и половина в киносалона, отговаряйки на постоянните въпроси на отрочетата си, защо да не напишем сценария така, че да се хареса и на тях?”. „Шрек”, „Ледена епоха” и „Мадагаскар” бяха прекия отговор на този въпрос, и отговорът замириса на пари. На много пари. На толкова много, че последваха продължения.
След прочита на „Нокът на сребърния ястреб” най-после намерих време и възможност да прочета и следващите романи от новоиздадената у нас поредица на Реймънд Фийст – „Конклав на сенки”, които ще се опитам да ви представя накратко и поне донякъде безпристрастно, предвид факта, че авторът пише за аудитория от по-млади читатели.
Най-после на български излезе едно от най-дългоочакваните заглавия – първият сборник на полския автор Анджей Сапковски от поредицата „Вещер”. Сапковски е един от най-продаваните автори в Източна Европа, а миналата година Gollanz издадоха този сборник и за англоговорящите читатели. „Инфодар” подариха „Вещерът – Последното желание” и на българските фенове на фентъзи жанра.
През май издателство „Сиела” публикуваха първата руска книга в новата си фантастична поредица – „Метро 2033” от Дмитрий Глуховски. Изборът на автора е доста рискован предвид факта, че името Глуховски е непознато в България, а и самия роман е дебютен в жанра. „Метро 2033” се появява за пръв път в блога на Глуховски през юни 2005-та година, и за година и половина се превръща в най-обсъжданата книга в руската мрежа. Успехът на едноименната компютърна игра на украинското студио „4А Games” гарантира още по-голяма успех и на романа.
От доста време не бях подхващала книга на Фийст, заради разочарованието ми от „Войната на студенокръвните” и нежеланието ми да развалям впечатлението си от „Сагата за войната на Разлома”. Отскоро на българския пазар е и първата книга от трилогията „Конклав на сенки” – „Нокът на сребърния ястреб”, а втората се очаква в най-скоро време, така че реших все пак да дам още един шанс на Фийст.
Когато се разбра, че KISS ще свирят на живо в столицата ни, се постарах почти веднага да се сдобия с билет за терен. 16-ти май дойде почти без да го усетя, но самият ден се проточи невероятно дълго. Най-сетне работното ми време приключи и се отправих към стадион „Академик” сменяйки няколко автобуса и препускайки на крак в инфарктната отсечка НДК – Орлов мост. И ако успях да избегна задръстванията в центъра, то голямото задръстване по „Коперник” засягаше дори пешеходците. Към епицентъра на предстоящия рок-земетръс се беше отправила петнайсет-хилядна тълпа, която се надъхваше къде с припяване по тротоарите, къде с гръмко надути тонколони на автомобилите.